Приключенията на едно градско момиче из Северозапада

Моето село мирише на грозде. Дори, когато отивам на гости на баба и дядо и ги прегръщам, струва ми се, че и те самите миришат на грозде. Не знам дали е от вечното лято там или от лозето, превзело портата. Но знам, че баба ще е направила от онези мои любими сладки, а дядо ще дойде да ме поздрави с усмивка, после ще побърза пак да седне на любимия си стол, да гледа мача.

В крайна сметка, нали това е, когато „си имаш“ село? Играеш с другите до по-късно, защото „тук не е толкова опасно“, отнасяш се с уважение към бабите, които все забравят „ти на кого беше“ и изкарваш най-безгрижните дни от годината на едно далечно място. Струва ми се, това е точно онова място, дето играе ролята на приключенския топос в детските филмчета. А докато всички деца гледат детски филмчета, не всички имат свое село. Това винаги ми се е струвало странно. Имам предвид, какво правят всички тези деца през лятото? Как ще пораснат, без да са усетили миризмата на грозде?

Героинята на този приключенски разказ е тъкмо едно от тези деца. Но, слава Богу, не ми се е налагало да ѝ разказвам за гроздето, пък и едва ли бих могла да ѝ обясня. Явно е осъзнала колко тъжно е това, защото един ден просто реши да си намери село. Тъкмо навърши 21 години, когато реши да стане част от тазгодишната „Резиденция Баба“ – инициатива, която се опитва да изгради мост между поколенията, града и селото. Тя се казва Юлита и това лято замина при новата си, приемна баба, за да навакса всяка една ваканция, през която е била сама в квартала и е чакала другите да се върнат, за да разкажат приключенията си.

Сега е неин ред да разказва. Затова, не бързайте да търсите колко продължава този текст. Дълъг е, но вярвам, че Юлита ще се зарадва, ако чуете нейната история.

Без да знаеш кое село е твоето

Така работи „Баба-та“ – остава изненада къде ще те пратят и кои са „новите“ ти баба и дядо. Тази година избраните селца са от Северозападния район и Юлита вече знае, че нейното място ще бъде някъде около Видин. И пише в своя дневник:

Ние разбрахме в кое село ще бъдем по-малко от 24 часа преди пристигането ни. Първо, бусът спря да остави част от резидентите в село Синаговци. Там хората ни очакваха – бяха се събрали за специално посрещане и всеки беше донесъл домашно приготвена храна. Най-силно впечатление ми направи една баба, която се избута през тълпата и веднага попита къде са нейните момичета. Веднага ги прегърна и целуна, сякаш са нейните родни внучки.

Събрахме емоциите си в бусчето и тръгнахме за селото, в което бях аз – Неговановци. Никога не бях чувала за него. След много вълнения по пътя, най-накрая пристигнахме. Първото нещо, което видях бяха деца, които държат табела с надпис „Добре дошли, резиденти!“. Те бяха от самодейния състав и веднага ни поканиха в читалището. После отвсякъде започнаха да прииждат баби – всяка беше приготвила нещо за хапване, а докато ни подканяха да не се срамуваме и да се почерпим, на заден фон децата чакаха, за да ни покажат няколко традиционни влашки хора. Скоро след това всяка баба побърза да заведе в дома си новите си внуци. Аз тръгнах с баба Бояна и нейната внучка Лариса.

Хората, които не ядат месо

Не са много популярни на село. Това е почти първото нещо, което нашата героиня разбира, след като се настанява в новата къща. Тя е вегетарианка от няколко години и се притеснява как новата ѝ баба ще я приеме. Все пак е всеизвестно, че хубавата манджа е ежедневната цел на добрата баба. Слава богу, нашата баба явно знае, че „тайната не е в месото“. Казва на Юлита, че я разбира, въпреки че е малко странно за нея. Но е лесно за запомняне – ако някой не се сеща за името на Юлита например (което се случва често), тя просто е „онази, която не яде месо“.

Моята баба Боби в началото беше малко притеснена с какво ще ме гощава, защото не ям месо. Но пък и никога не ме осъди, че не го ям както и аз не съдя хората, които го правят. Преди да пристигна в Неговановци си представях как ще ме посрещнат с някоя печена кокошка, която аз любезно ще откажа. Така и стана. Може би това беше първия по-голям културен шок за хората от селото, защото не бяха срещали човек, който не яде месо и не можеха да си обяснят защо не го правя. Баба Боби обаче казваше, че обича постно и винаги специално за мен правеше нещо такова. Пълнени чушки със зеле и риба с ориз бяха част от традиционните гозби, които никога не бях опитвала. Няма нужда да описвам, че бяха много вкусни.

Гозбите: постен качамак, който баба Боби прави специално за Юлита, яйца, варени в качамак, и пифтии.

На мисия при баба

Резидентите са разделени на групи и трябва да разработят проекти, с които да допринесат за развитието на селото. Екипът на Юлита например решава да нарисува шевица с мотиви от логото на „Резиденция Баба“ в сградата на читалището. Първоначално идеята е тя да е традиционната влашка шевица, но това не е особено лесна задача за хора без опит в рисуването. Все пак, с много старание и правилните цветове, накрая се получава много добре и всички гордо показват творението си, което всъщност мотивира местните да продължат шевицата по всички стени в читалището. Мисиите в резиденцията обаче хич не се свършват тук – има и риболов, разходка във Видин, возене на трактор, доене на кози, вадене на мед, обличане в автентични носии, учене на влашки хора и още много други любопитни дейности. Като например теренните проучвания.

Следобедите бяха посветени на теренни проучвания. Това беше като предизвикателство към мен самата, защото се притеснявах как ще отида при напълно непознати хора и ще почна да ги разпитвам разни неща. Всъщност се оказа, че не е толкова страшно – бързо свикнах и ми беше много интересно. Събирахме информация за традиции и обичаи, които са се правили още по времето на техните баби и дядовци. Аз винаги питах и за легенди и приказки. Истината е, че след тези обиколки нещо се промени с мен – винаги когато съм пътувала преди не съм изпитвала нужда да разговарям с местните, докато сега е точно обратното. Искам да отида и да разговарям с бабите и дядовците във всяко едно българско село. Вероятно защото в Неговановци чух много интересни и емоционални истории, които ме накараха да се замисля.

Една от тях е за любовта преди думите

Срещата, която Юлита никога няма да забрави, е тази с Виктория и Аристотел (по-познати в Неговановци като баба Витора и дядо Тела, защото хората в селото всъщност имат по две имена – едно по лична карта и едно с което ги знаят всички). Те са най-възрастната двойка в селото – и двамата са на 93 години и се познават от училище.

Родителите им са ги оженили на 17 и ето, че се обичат вече 76 години. Според тях няма някаква универсална тайна за щастливата и дълга връзка. Важното е хората да са добри, работливи и да има разбирателство.

Баба Витора ни сподели, че не помни някога със съпруга ѝ да са се карали или да са си посягали. Тя всъщност вече почти не чува и затова чете по устните. По думите на дъщеря ѝ обаче не разбира никого така добре, както разбира дядо Тела. И, вярно, за да ни улесни, когато говорихме, той се обръщаше към нея и ѝ повтаряше, за да може тя да разбере.

Юлита пита столетниците какъв съвет биха дали на младите и любопитни хора. Освен, че трябва да са добри и честни, Аристотел от Северозапада им споделя им споделя и „притчата“, която винаги е разказвал на внучката си. А именно – кара я да пусне старата чешма на двора, с която преди са поливали, но вече не я използват, и да му каже каква вода тече от нея, разкрива Юлита. Внучката отговаря, че е ръждива, застояла вода. След това я кара да пусне другата чешма, която всеки ден се ползва. От нея вече тече бистра вода, която става за пиене. А Юлита разкрива и поуката:

Дядо Тела казва, че същото е и с хората – който не работи и мързелува е ръждив като водата от чешмата, която не се използва, а онзи който работи неуморно, е като бистрата вода.

ю

Хората от селото и резидентите

Съжителстват щастливо, макар и да говорят различни езици. Буквално. Село Неговановци се намира на 15 км от Видин и повечето хора там се определят като власи. Все още има и живи хора, които не знаят български. По-възрастните хора обичайно си говорят на диалект помежду си и с радост „преподават“ на резидентите влашки думи, защото с болка споделят, че езикът на техните предци може да изчезне във времето, тъй като младите вече не искат да го говорят. За да съхранят всичко това, Юлита и Криси си записват думите и значенията им на телефоните си. Нещо като мини речник.

• Мере – ябълка

• Драку – дявол

• Пъине – хляб

• Лингура – лъжица

• Фуркулица – вилица

• Кастрон – купа

• Ярна – зима

• Вара – лято

Време е за тръгване

След 21 дни резидентите трябва да се сбогуват с Неговановци. За финалното си събитие в селото се обличат в носии и играят хоро. Всеки е донесъл по нещо вкусно, а навън слънцето грее и сякаш имитира кръга от хора, събрали се да отпразнуват последния ден от програмата.

Когато дойдох, едно от първите неща, за които ме посмъмриха бабите, беше, че не знам нито едно хоро. Бях дълбоко убедена, че няма и да мога никога да се науча. Те обаче вярваха в мен и много ми показваха. В крайна сметка си тръгнах от Неговановци научила цели три хора,едното от които беше типично влашко и според мен доста сложно. Много съм горда, че успях да се науча, но всъщност по-важното е, че всичко това запали в мен желание да науча повече за старите български традиции и обичаи и да ги разкажа на младите като мен. Тъжно е, защото в София сякаш сме скъсали тази нишка с традициите и никога не съм знаела дали имам нужда да се облека в носия и да науча някое хоро.

Юлита за пръв път облича носия – традиционна влашка, поне 100-годишна. А те са наистина много красиви! Имат една традиционна шевица, „иглица“, която е с цветя, разказва резидентката.

Селото си остава твое

Защото съвсем скоро ще поискаш да се върнеш. Приел си тези хора като семейство, помислил си няколко пъти, че вече си част от тяхното битие, с всичките му странности. Но после автобусът те чака. Засилил се е към въртележката на големия град и се налага да си припомниш какъв беше животът там. Ангажименти и тревоги, далечни като в сън. Сега се налага да ги догониш и прегърнеш, да се присъединиш към ритъма на гигантското градско сърце, сякаш никога не си си тръгвал. В този момент ти се ще никога да не беше ставал част от това градообръщение.

Първите дни след като се върнах ми беше много странно. Цялото това преживяване обърка емоциите ми до такава степен, че през целия път Видин-София плаках тихичко в колата. Знаех, че когато дойда на гости пак ще бъде хубаво, но няма да бъде същото. Не очаквах, че ще стане така, но всъщност се върнах в Неговановци само след месец. Баба Бояна ми беше сготвила най-любимите неща за хапване. Хората, които ме срещаха по улиците, искрено се радваха, че ние, резидентите, се връщаме и че селото ни харесва. А аз искрено се радвах да бъда отново там. Отново с тях.

По молба на бабите трябва да предадем, че хората от Северозапада не са бедни. Казват, че си имат всичко, от което се нуждаят. Само пари нямат. В малките населени места има висока безработица, а наличните работни места често са само в определен отрасъл, който не привлича младите хора. Това пък ги принуждава да търсят работа в големите градове или в чужбина

Това обаче не е краят

Юлита и екипът ѝ отново ще се върнат при своите баби. Ясно е обаче, че това трудно може да става често и за да запазят връзката със селото са решили да разработят уебсайт за него и да разкажат всички невероятни истории, които са чули. Той ще включва и дигитална музейна сбирка с разкази за всички събрани от там автентичните предмети, както и онлайн влашки разговорник:

Искаме да разкажем историите на възрастните хора по атрактивен за младите начин, което на практика значи просто да сме онлайн. Освен това ще можем лесно да достигнем до хора от различни краища на България и да им разкажем, че на 15 километра от Видин всъщност има едно интересно влашко село, което се нарича Неговановци.