Авторско
Миниатюрни мисли
Моята любов
April 21, 2018
Влюбена съм в тези миниатюрни моменти, в които просто се разхождаме, и ти ми открадваш цвете, или когато си отделим ден за парка и снега. Когато въобще отделяме време, но правим нещо толкова неспециално, че то се превръща в красив спомен, например удоволствието просто да се събудя до теб и вместо слънчевите лъчи да ме огрее твоето отражение от огледалото в спалнята.Това как после ти закъсняваш, бързаш за рейса, но оставяш във въздуха една последна, бавна целувка за мен. После някога се връщаш, навеждаш се да прибереш разпилените мъниста от гривната ми, но всъщност събираш разпилените ми дни в една голяма безсмислица, защото те е нямало в тях. Малките ни мигове се повтарят всеки ден, но сме твърде заети да ги забележим. Снежните топки, с които се замеряхме онзи ден, са отлетели и отново чакат техния спомен да ни поръси със забравения снежен прашец, а ти да ми подариш онази целувка по челото, с която поиска да се разделим. Тези моменти си спомням, далечните и незабележимите, защото като погледна величествената Витоша аз виждам само едно малко, лилаво и незаконно откъснато цветенце, което ми напомня за любовта ти.
Непостоянство
April 01, 2018
Копнея за любовта - търся я, гоня я... Представям си красотата на чувството в целия му съвършен вид. Чакам я. Обръщам се, тръгвам...
Осъзнавам, че съм я забравила някъде по пътя, из безкрайното зелено поле. Посоката ми вече е сменена.
Какво значи това - че любовта се крие всъщност в обаянието ми от света, или че аз съм просто непостоянна?
Езерно мастило
April 03, 2018
Опитвам се да науча мастилото да танцува с плавните движения на езерните вълни. Създавам всяка негова извиква, всеки отпечатък с кристален блясък, който да отрази вятърничаво послание в огледалните и дълбоки очи на читателя. После пускам тази капка въодушевление в душата му, защото моята задача е да го накарам да се развълнува. Моето езеро е моят лист хартия.
Стихотворения
***
September 15, 2017
Ние седим на линията под небето и над океана,
където нарисувах своята първа, синя рана.
И няма миг, нито трепет
в безбрежието на океана.
Ти си вече шум без шепот,
който като вятър аз ще хвана.
Ще те превърна във прашинка,
в пясък, за да може ти да станеш пак голяма,
оставена в безкрайността на небето
и заровена изпод океана.
Семейство
October 20, 2017
На майка ми и баща ми
Пчелите пазят своя цвят далечен,
носят празничния лъх на обещаващия ден,
защото светът-колкото и да е вечен,
знам, създали сте го вий за мен.
Тук не става въпрос за подкрепа,
нужда или вяра във дома отдавна задимен,
напротив-дивият ми поглед устремен е
в идващото лято, създадено от мен.
Грижите отминали аз помня-
дарихте ме със огнена искра,
аз пазя я, но я промених отдавна-
и в себе си тихомълком я тая.
Пчелите отлетели са отдавна вече,
но прашецът на деня е зароден у мен,
любовта свети пак във полумрака,
защото началото-това е моят молебен.
Аз и Тя
June 19, 2017
На Нина Маркова
Загубена бях, сама във квартала,
отчаяна, бледа следа,
но намери ме тя из простора
и научи ме как да летя.
В хилядите страници от думи
често губих се пак,
но откриваше ме тя
и по словесните друми
с шепа любов ми показа света.
Научих как се озарява небето
от знанието въпреки синкавия мрак,
който Смирненски смразява,
и на Алеко е враг.
Често отчаяни мисли
ме връхлитаха пак за беда,
мислех, че тук няма истински хора,
че тук е безлюдна тъма.
Но тя носеше бодрите лъчи
на блещукаща Зора
и в очите й вечно четеше се
на литературата плама.
Тя каза ми:
„Хайде, стани.“
Гледах до себе си плахо
светлите, празнични стени.
Почнах, тъй-дума по дума,
да преоткривам света...
Докато там, от небосвода,
стояща зад мен,
озарявала ме е винаги
Тя.
Изкуство
June 19, 2017
Художникът твореше тихо.
Бавно четката рисуваше света,
илюзорна простираше се игриво
широката, едноцветна дъга.
Човек на изкуството ли беше,
или съвременен строител на деня?
Той все без спирка твореше,
даже и в съня.
Там виждаше хората, събрани в кръг,
образували платно,
платното, по което той чертаеше светът,
напоен със маслено сукно.
Красиви бяха дните, луда бе ноща.
Но позволил си да мечтае,
За него чужд оставаше смеха. Отворена
вратата все седеше и се чуваше дъжда.
Капките глъхнеха и отлитаха сълзите
на момчето, което нявга бе видял.
Той си спомняше за него често,
но отдавна бе останал ням.
Той държеше четката – той имаше света.
Художникът бе сляп за мъките,
това е художникът на бялата дъга.
Шепнеше, шепнеше, но не идваше съня.
Писателят твореше шумно.
Перото удряше като чук.
Художникът умрял отдавна бе,
но за него научил бе светът.
...
***
На Цветан Кръстев
И когато се събудиш, ще те целуна по бузата.
Но по двете.
Защото ти така обичаш.
Когато плачеш нощем и ме молиш да си тръгна...
Ще остана.
Защото ти така обичаш.
Когато се усмихваш тайно, ще те гледам.
Защото ти така обичаш.
И когато поискаш, ще си тръгна.
Защото така ще ме обичаш.
И когато пожелаеш, усмивката ти ще си върна.
Защото те обичам.
Една жена
Жена с добро сърце
Посреща те с блага усмивка
И ти се чудиш какво таи това сърце;
Дали старостта е само покривка?
А може би всяка твоя дума
Напомня на дамата спомен далечен
И чудиш се сам в полумрака как може да има образ така ярък и вечен.
Тя ще те прегърне, погали,
Но очите и - сякаш кристали-
Преценили са те вече - ти не можеш
Да се скриеш от поглед така мил и далечен...
Една жена мисли за теб
И те кара да забравиш граници;
Видиш ли - голям късмет е
Да имаш някого до теб,
Който е прелистил всички страници.
Есента и чаша топъл чай.
Ти до мен, усмихнат до безкрай.
И вече няма значение- септември ли е
Или май.
Любовта ни прилича на захвърлена книга,
На която някой е отдал живота си
И е посветил сърцето си
Само за да си спомним за него