Опит за портрет на Времето

Всеки го е страх от нещо. Аз например се страхувам да оставам насаме с Времето. Рядко си позволявам да ми се случи, но става почти неусетно. Както си стоя, усещам как ме полива със сянката от съседния самотен стол и ме поглежда. Строго ми напомня, че в момента около мен минават собствените ми минути.

Чувствам как започват да ме гъделичкат със затворената си енергия, подобно на мехурчетата, затворени в газирана напитка. Тогава се се сещам за всеки път, в който съм опитала да ги пренебрегна. Повечето пъти дори забравям за тях – приемам ги като част от ежедневието си, поглъщам ги с кафето за закуска, с надеждата, че днес ще съм съзидателна. А после, за да забравя обещаното, работя или танцувам боса по тревата.

Другото нещо, което правя, за да избягам от теб, време, е да те подарявам на другите – с всеки мой поглед, усмивка, целувка или дори дума. Защото искам да изчистя съвестта си. Но те не разбират това, смеят се.

Всеки живее и умира. Ти си толкова млада, имаш още време

Предполагам, че този начин на мислене те оскърбява.

Някои дни обаче не мога да те заменя с нищо и оставам празна, без да мисля за удоволствия. Обикновено идваш точно тогава. Просто така, ако ти се остава.

Постепенно започнах да те опознавам, да се замислям по-често за нашите тайни срещи. Затова и смятам, че ще е честно, ако споделя мнението си за теб:

Най-властно си, когато си природа

Тогава си в реещата се слама, в облаците лято или в най-дълбокия тон на птиците. Така говориш. И обикновено не можеш да се контролираш, оставаш по-дълго от обикновено. Помагаш ми да остана цяла, да те разбера и да те почувствам.

Ти съществуваш дори в спомените

Приличаш на затворена кутия, пълна със сладки, скрити в далечен шкаф. Понякога ми позволяваш да те достигна и да опитам вкуса ти. Освен това те има и в спомените за бъдещето. Имам предвид онези изречения, които се повтарят всеки ден. „След някоя друга година ти ще имаш семейство„; „Когато пораснеш, брат ти ще ти стане по-близък“; „Ще се грижиш за нас, когато остарееш“. Те ми подсказват, че ти ще си там, ще си позволил всичко това.

Ти живееш в думите и книгите

Така успяваш да си безсмъртно, защото в тях винаги те е имало. В един лош ден обаче хората са решили да те заключат в часовник, да те сложат в някаква рамка, за да се материализираш. Ще ми се този ден да не беше идвал.

Засега знам само това, защото рядко ти позволявам да идваш. Ти обаче винаги ме чакаш да се покажа, облечена с онзи вехт халат от памучно перде. Обикновено след няколко минути свиквам с компанията ти, но ме е страх да не ме затвориш в кутията си със сладки.

Знам, че тогава ще имам два избора – да стана невидима като теб и да се превърна в минало, или да бъда нечий бъдещ спомен. Все още не знам. Намерила съм обаче как да те съхраня, докато дойде моментът на решението. Чрез думите.