Разговор с Денис Олегов или какво е да си млад поет днес

„То е като гастрита – хронично е”. Така, с присъщото си чувство за хумор, поетът и журналист Денис Олегов описва творческото писане. Той е автор на сборника "Колелото на историята" (2017), както и на стихосбирките -"Римодрасканици" (2014), "Раздвоението на една душа" (2014) и "Ледена жар" (2016). Негови стихове и разкази са издавани в сборниците "Manu propria", "Абсент" и "Содружество", в изданията "Нова социална поезия", "Иначе писано", "Нова асоциална поезия", "Литературен свят". Още 17-годишен започва да работи в телевизия Евроком, след това е репортер в радиостанциите „Гама“ и „VOX”, в сайтовете Kafene.bg, Novsport.com, Uspelite.bg. В момента е част от екипа на руския сайт RU24 и учи във Висшата школа по икономика в Москва. Повече за себе си и своята дейност той разказва пред Ablezone.

-Как започна всичко? Разкажи повече за първата си книга „Римодрасканици”. Какво те вдъхнови и какви идеи засяга тя?

Тази книга се състои от наивните размисли на едно 16-годишно хлапе. Не мисля, че е най-удачното нещо, което съм писал, поради простата причина, че нямах много представа какво да правя. Смешно ми е да говоря за идеи точно тук, тъй като това бяха тийнейджърски стихчета за любов – несъвършени, но изпълнени с цялата депресивна емоция на пубертата. Иначе какво може да вдъхновява един нищо незнаещ за живота хлапак, освен момичетата? Логично беше да изживея несподелена любов и да почна да раждам всякакви нелицеприятни картини в главата си.

- На колко години беше тогава?

- Когато започнах да пиша, бях на 13 г., а завърших цялата книжка на 16 г. Добре, че след като написах още три книги мога да твърдя, че се понаучих на това-онова в писането, та вече не срещам коментари тип „това е словоблудство/ халтура / далеч от поезия“.

- Кои са тези други книги?

- След около 7-8 месеца излезе и втората ми книга „Раздвоението на една душа“. На 18 г. издадох още една стихосбирка – „Ледена жар“. И през 2017 г. беше готов сборникът ми с поезия и проза „Колелото на историята“. Когато издадох „Колелото“, вече най-накрая знаех какво правя – имах идея, знаех как да я изразя, за първи път работих с редактор и коректор, представих книгата в четири града. Радвам се, че заедно с творчеството ми, читателите също „узряват“ и помъдряват. Иначе в ежедневието преживявам борбата на всеки обикновен човек – работа, университет, малко време за сън и пак отначало.

- В момента пишеш ли?

- Вече не пиша толкова чесно поезия, но се старая когато имам идея, да я предам възможно най-качествено и въздействащо.

- Към каква жанрова форма предимно се придържаш?

С проза по-рядко се занимавам, никога няма да се взема насериозно като разказвач. Но има истории от живота, които най-хубаво се предават като кратки разкази. Например когато искам да осмея нещо или да покажа човешката недодяланост прозата е оптимален вариант.

- От кои автори черпиш вдъхновение?

-Списъкът е безкрайно дълъг. Когато тепърва „прохождах”, бях намерил своя идеал в поезията на Димитър Воев. След това обаче реших да не бъда чак толкова интровервен стилистически, а и четях все повече и повече. Чета много автори – Франсоа Вийон, Бертолт Брехт, руската класика (Есенин, Блок, Маяковски), последното, което мога да кажа, че ме впечатли, е пиесата „Животът е сън“ на Калдерон де ла Барка.

- Как би определил своя стил на писане?

- Некомерсиален. За другото не съм сигурен.

- Какви теми засягаш в творбите си?

Тъй като всички пишат за любов, съм зачеркнал тази тема от стиховете си. Старая се да бъда разнообразен – да поставя екзистенциални въпроси, да покажа социален проблем, да призова към осмисляне на това накъде отиваме и за какво се борим. Бих желал читателят на тези стихове да извади някаква полза за себе си, да открие нещо ново. А дори да не се съгласи, то самото несъгласие ще е факт, че е помислил. А щом човек мисли, когато чете, има смисъл.

- Зад гърба ти стои и проектът„Отвъд кориците”. Какво те вдъхнови да създадеш този младежки литературен клуб ?

Масово се тиражира мнението, че „Отвъд кориците“ е само мой проект и едва ли не е one man army. Всъщност в началото бяхме четирима души – Миглена Петрова (която имаше идея за литературен клуб), Яна Радилова (която даде и името) и Стефания Спасевска. В програмата ABLE Mentor през 2014/15 г. организирахме литературно четене. После всичко се разпадна, но с Божидар Иванов станахме автори на първата програма на клуба и фактически го основахме в сегашния му вид. Днес в клуба са председателят му Георги Славов, нашият видеоадминистратор Тодор Илиев (Фантома), водещият в YouTube канала ни Михаил Христов и моя милост като общ работник, който забърква целия този бетон. Вдъхновява ме самият факт, че обичам това, което правя, колкото и сили да ми коства.

- Според теб имат ли бъдеще младите автори?

Разбира се, че имат бъдеще. Проблемът е обаче, че мнозина връстници се изкушават да копират комерсиално успешния модел и да създават така наречената „бърза“ литература. Свободна страна сме, нека всеки пише каквото иска, но лично за мен младият човек би трябвало да носи някакво новаторство в идеите и изразяването им. Ако хиляда души преди мен са казали нещо по абсолютно същия начин, защо да го правя и аз и да бъда развален грамофон?

- Какво най-много те мотивира да продължаваш да твориш?

- Нищо конкретно. Просто ако се роди нещо в главата ми, го изливам.

- Как се приемат произведенията ти според твоите наблюдения и от каква аудитория най-вече се четат?

- Не зная как се приемат, малко хора смеят да кажат какво наистина мислят в очите на автора. Надявам се, че не са безразлични, защото мълчанието е най-лошото за един човек на изкуството. Много хора не могат да ми простят, че не пиша за любов. Други ме намериха чак когато станах прекалено социален. Определено читателите ми са хора, които търсят послание в думите, а не само красиво звучене.

- Имало ли случаи, когато си мислил да се откажеш и да спреш да пишеш?

- Както казва Джордж Бест: „Отказах алкохола и цигарите. Това бяха най-трудните 20 минути в живота ми“. И тук е подобна история – то е част от мен, така че засега не мисля да спирам окончателно. Някъде в далечното бъдеще може би ще кажа всичко, което имам да кажа и ще дам път на тогавашните млади да се изяват.

Интервюто взе Анина Сантова