Надеждата отвъд тъмната страна на Луната

Светлината бавно ще ни съживи. Можем само да се питаме дали ще стигне до нас, или само ще огрее лицата ни с изкуствения цвят на прожектора. По босите ни крака са се отпечатали сламките сено, през което минахме вчера. После останахме да спим там, помниш ли? Стори ни се тъмно, мрачно. Във въздуха нямаше птици, имаше само един балон. Червен. И ти се изплаши. Замисли се, че това творение не е твое, а стъпките ни са заличени от меката трева. Нищо не сме оставили зад нас. Няма кой да ни намери тук. Само този чужд балон… Хълмът в далечината ни пречи да прозрем колко е светъл денят отвъд нашия поглед. Няма къщи, но усещаме миризмата на пушек. А сме толкова далеч от нашия свят!

Къде е бюрото?

Списъкът с документи.

А помниш ли, когато Катя каза тези обидни думи и ти се втрещи? Знам, защото очите ти се разшириха, после проблеснаха, но ти погледна надолу бързо, за да скриеш светлината им. Не помисли, че тази каша несъвместими срички се отнася за теб. Все още е там. До машините.

Ти не ги взе, остави ги зад хълма, бледи листа…Скри се.Вече не считаш, че си в безопасност. Няма ги, нали? Грамадните купчини стоманени думи. Краката ти са подкосени от окосената трева, вече изморена, пожълтяла от слънцето, което е далеч от теб. И в този миг си мислиш, че тъмната част на луната е огряла само теб, а това е твоят свят. Просто сега го откриваш, казваш си, че си намерил смисъла. И всичко ти се струва по-красиво, зелено, светло… Защото решаваш, че ти принадлежи. Земята го е създала за теб. За да може ти да се усмихнеш, да обърнеш гръб на хълма и да се увериш, че тук ти харесва. От крака ти се показва въжето, което завърза, за да ти подскаже как си стигнал до тук. Вече си пленен от това място, от красотата на поредното ти притежание... Само страхът би те прокудил.

Но ти го видя – червения балон… Това не е твоят балон. Ръцете ти се протегнаха към него.

В този момент сеното се подпали.

Босите ти крака почувстваха приближаващия огнен лъх. Светът, който преди малко откри, вече се рушеше. Светът, който нарече свой, помниш ли? Той беше само за теб създаден. Оказа се капан. Поемаш си последен въздух живот и с бавно, отвлечено движение хващаш последното, което ти остана – дръжката на балона. Защото просто трябва да се хванеш за нещо, колкото и незначително да е. Даже и да не е твое. Даже и да го мразиш. Поне за да го смачкаш в отмъстителен пристъп. Защото не е честно.

Видях твоя последен устрем. Почнах да ти говоря. Бързо и необуздано. Твоят поглед висеше. Ти не ме виждаше, бях сигурна. Знаех, че не мога да те хвана.Че не си мой. А тъкмо бяхме създали един свят, само за нас. Отвъд Луната, близо до корабите. Току-що дойдохме, а ти вече си тръгваше. Беше свободен тогава, нали?

Балоните станаха два. Теб те нямаше вече. Но твоите протягащи ръце сякаш останаха там, в небето. Последно каза, че само тях си успял да усетиш. Само тях не чувстваше изгорени от собствената ти призма. Ти ме остави завинаги. Единственото, което направи за мен, беше да ми завещаеш собствените ти цветове. На ивици. Необозрими. Достатъчни за да видя целия свят, да прогледна отвъд нашия хълм. Остави ги за мен. Но блуждаещият ми поглед се спираше само върху сивия покрив, който те погълна.

Цветовете останаха безцветни, защото ти изчезна.

---

Текстът е написан под силно влияние на музиката на групата Pink Floyd, затова в него се забелязват и елементи, присъстващи в песните им. Това е моята интерпретация, това последно "видях", когато слушах един от албумите им. Специфичното у тях винаги ме отвежда отвъд реалността, кара ме да помечтая, да разбера съвсем разбираеми неща...но по различен начин. Затова се опитах да опиша силата, която има над мен тази прекрасна музика.

#PinkFloyd #music #разказ #авторско #илюзия #мечта