Днешната вяра

Сирия и Ирак – прашните градове, обитавани от изпепелени от омраза души. Бедност, опасност, мизерия. Живот в периферията – живот, изграден от отломки. Зов за помощ, повик за промяна. Далеч…При нас всичко е заглъхнало. Чува се само ехото от поредния взрив, от поредния кървав атентат. Не долавяме нищо друго, освен собствения си страх. Земята трепери.Вярваме, че човекът на 21-ви век има власт както върху съдбата си, така и върху целия свят. Демократичното управление ни предразполага да мислим, че може да постигнем всичко, за което някога сме мечтали. Откриваме нови надежди, нови желания и се стремим да следваме целите си… Да живеем.

А живее ли се в град като този там далечния? Алеппо. Хомс. Хама…Може ли да сравним нашите два свята? И тогава бихме ли могли да си обясним радикалния ислямизъм? Надеждите на сирийците също съществуват, както и техните амбиции и цели. Когато има надежда и възможност за лично и обществено израстване и тя се провали , тогава се появява и чувството на лично неудовлетворение и наранено самолюбие. Убеден си, че неуспехът не е обективно мотивиран, а просто ти е отказано онова, което ти се полага, и ти се дават само огризките. Тогава намираш обществото за несправедливо и покварено, само защото други живеят по-добре от тебе. Пропастта между очакванията и реалността води до агресия, а тя поражда силни реакции, особено сред младите поколения: предизвикателност,престъпност, религиозно радикализиране…

В моменти като тези на човек му е нужна опора, а най-често такава намира във вярата и религията. Но понякога не е достатъчно сам да вярваш. Искаш всички да те разберат, да чуят твоя призив, да повярват. В теб. Сам ти си слаб и несигурен. Но в прашния ти град, погубен от войната, ти намираш още погубени души, освирепели и безпомощни. И в същото време те подкрепят богати и интелигентни – с помощта на религията се постига обединение, особено като става въпрос за отхвърляне на реда, отвращение от новото и непоносимост към отвореното общество. Става въпрос за ценностна система, която издига на пиедестал затварянето на ума, понеже това е най-добрата гаранция за сигурност.

Най-лесно е да убедиш младите в джихада – чрез приятели или интернет, тъй като те в по-голямата си част са фрустрирани, не се вписват, страдат от любовни разочарования или просто не виждат смисъл. Не вярват. Но веднъж започнали да посещават джамиите и да проповядват исляма, за да спечелят слава и уважение у приятелите си, усещат смисъла на живота. Усещат смисъл в насилието и го оправдат, защото намират обосновката за него в Корана и хадисите, като легитимно и нужно средство за установяване в целия свят на ислямския закон и подчиняват всяко свое действие на тази върховна цел. А целта е тяхната революция.

Целта е тяхната вяра, защото тя има оправдание. Тя е сила и обединение в един разединен свят. Ислямистите вярват, че като се борят за установяването на истинската правда на земята ще получат правото да влязат в рая в усилието да я постигнат. Най-смелите и тачени от тях не посягат на живота си, а го дават на Бог за правото дело и стават шахиди. Техните действия съвсем не са израз на отчаяние, симптом на упадък, както мнозина анализатори ги представят, а тъкмо обратното: свидетелство на тяхната воля за борба и победа.

Тяхната вяра е ужас за нас. Далеч сме. Сънародниците им идват при нас, за да намерят убежище и да избягат от войната, от тази борба за власт и от насилието под формата на религия. Това е нашата допирна точка с тях и ние ги гледаме със снизхождение. Настаняваме ги в някой краен квартал и крием ксенофобските си мисли.

Отхвърлени… Бедност, страх и мизерия. Отново живот в периферията. Живот в забрава, живот без смисъл. Но ето- събират се, не са сами, а проблемът със социалното неравенство отново се възражда. Възкръсва и онази мисъл, онази вяра, жаждата за мъст и за борба.

Най-лесно е да убедиш обезверения да повярва.

#вя #тероризъм #сири #войн #ислямизъм