Самотната църква

Велика събота, 7 април 2018 г. Времето е чудесно, решавам да се поразходя в Кюстендилското село Ябълково и да посетя черквата. Местните ми показват прекия път към нея, но не могат да скрият учудените си погледи. Непринудената походка и естествената им усмивка издават добронамереното любопитство, с което ме изпращат. Черният път, по който вървя, се извива покрай обработвани ниви и сгушени къщички, от които се носи миризмата на готовия обяд. Пленена от дъха на изпечените козунаци, се унасям в спомени и това ми отнема време да си спомня посоката към църквата. Близо до мен дочувам музика и решавам да я последвам. Сблъсквам се с огромен надпис „Библиотека“. Внушителната сграда пред очите ми обаче не прилича на такава. На външната тераса, сливаща се със стълбите, се е качило момче, което пуска оглушителна чалга от няколко тон колони. Погледът му е втренчен в мен – навярно се чуди какво прави тук момиче с официално облекло и с тефтер в ръка. В гласа му се долавя насмешлива нотка, с която ме приканва да се присъединя към „купона“:

- Накъде така, момиче?

- Към църквата – сдържано отговарям и забързвам крачка.

Следи ме с поглед до края на улицата. С гордост усилва музиката – пак вместо покана. Надявам се скоро да чуя камбанен звън, а не тази смесена звукофония. Вече съм на главния път, от който виждам църковните куполи.Приближавам се до двора на черквата, която ме посреща с табелата „ХРАМ ГЕОРГИ ПОБЕДОНОСЕЦ, ЗАПОЧНАТ НА 06.05.1997г., НАБИРА ДАРЕНИЯ ЗА ДОВЪРШВАНЕ“. Вратата на двора е заключена, а до нея лежи паднало табло, покрито с ръжда и кал. От него разбирам, че обектът се изпълнява от Проект „Красива България“ към Министерството на труда и социалната политика. Тревата е обрасла, но пролетта придава необикновена живост на селската църква. Прашният червен покрив има два купола, изпъкващи с метален блясък. От края на всеки стърчи Христовият кръст. В слънчевия ден глухата им сянка пада върху земята, като сякаш свързва неподдържаната земна площ с небесния свод и така предава смисъла на днешния празник. Вселенският преход е обагрен в тишина. Белите стени пазят в тайна вътрешността на църквата. От прозорците се носи дъх на вехто, виждат се само изоставени дъски, които от време на време припомнят за съдбата си, като пропукват.Камбаните са роби на траурно мълчание и осъждат минувачите като две безмълвни очи, чакащи 21 години някой да ги погали, да ги върне към живот, за да могат да пропеят Божията песен. Тяхната зловеща тишина сега е писък в ушите на тези, които са ги забравили и тези, които са християни само по задължение. Човекът от съседния двор ме поглежда с любопитство.

- Събирате ли дарения за довършването на тази църква? – питам го аз.

- А, минаха да искат пари преди 2 години за иконостаса, тогава сите дадохме, каквото имаме, па нищо не направиха! Те само така искат и после…

Погледът ми се връща към църквата – изоставена, но запазила чистотата си зад белите стени. Врабчетата са единствените ѝ посетители и само те могат да се докоснат до величествената ѝ осанка. Потеглям в обратната посока. Усещам зад мен нечие присъствие. Сякаш камбаните звънят и ме питат „Накъде така? Няма нищо интересно в една църква, поставена само за украса…“ Какви усилия влагаме само за да унищожим тези камбани, да погребем радостта от техния звън, да заглушим тяхната мелодия… Спомням си за отминалия Великден, когато ВАС осъди звъна на камбаната на църквата „Св. Георги” в Първомай, което задължи Регионалната здравна инспекция в Пловдив да предприеме срещу нея мерки. А камбаните просто ни говорят, казват ни истината. Свързват Божията мелодия с пролетта, а Бог сякаш се намира в самия техен звук. Камбаненият стон ме съпроводи чак до църквата „Свети Никола“ в Кюстендил.Там малко преди полунощ се бяха струпали много граждани. Две жени спорят коя рецепта за козунак е по-добра, докато мъж се провиква през балкона да подсети жена си, че „Айде бе, станало е Великден вече, идвай!“. На други по лицата им преминава досада, докато чакат да почне церемонията. Над малкия град се е извила празнична мъгла, а всичко изглежда някак смачкано. Задава се тълпа от младежи, които изглеждат подпийнали. Застават до мен и от разговора им разбирам, че се връщат от дискотека специално за „Христос Воскресе“, а и защо пък да не пообикалят наоколо? Малко след гръмкото им пристигане започва дълга „фотосесия“, която е съпроводена с неприятна светкавица и доста викове. Всички чакаме със свещи в ръка поздрава на свещеника. Дворът на църквата е заграден, минути преди полунощ излиза отецът, а зад него, с тромава крачка, се показва кметът на Кюстендил, облечен в скъп черен костюм. Златният му часовник просветва на нощните лампи. Площадът оживява:

-Аа, ето го и този дошъл!

Разнесе се характерния кюстендилски диалект:

-Айде да пее попчето и да си ‘одим вече, че ми писна, не съм дошъл да гледам кмето!

Докато Божият служител чете Евангелието, на заден фон управляващият разсейва магията с кичозния си блясък. Вероятно за него единствено златото може да бъде сакрално.

Христос Воскресе!

Звън…от поздрави, имащи значението на „Лека нощ!“, вместо на християнски поздрав.

Звън…от телефони.

Звън…от музика ( някой от подпийналите младежи я пусна)

Звън…от допиращи се чаши : „Наздраве!"

Но не и звън на камбани…

Битка за огъня после. Без емоция. По задължение.Рязко площадът се опразни и аз потеглих обратно към Ябълково, където нощувах. Докато вървях из уличките на селцето, дочух ехо от силна музика. Разтърсващо. Един възрастен господин ме поздрави с „Христос Воскресе!“. Отвърнах с присъщия поздрав и се възползвах от момента да го питам дали се чувства християнин. Отговорът му беше:

- Вярвам в нещо, затова го правя.

Поисках да узная откъде идва целия този шум, а той заяви, че е някъде от горната махала и после се отдръпна, като ми пожела лека вечер.Шумът обаче не стихваше – оказа се, че близо до мен една къща светеше още и от нея се чуваше музика, която хората определяха като „кръчмарска“. Подминах я, но на следващото кръстовище пак ме посрещна такава „гостоприемна мелодия“, примесена с викове и пиянски ентусиазъм. Чуваше се „Христос Воскресе!“.

Не виждах момчето, което ме беше посрещнало вчера,но примерът му несъмнено е заразителен. Започнаха да се чуват изстрели и да се пускат фойерверки. Цялата тази шумотевица допринесе за развалянето на магията, която предразполага към тишина и смирение. За съжаление, в последните години не само аз установявам, че да се слуша такава музика в навечерието на Великден се е превърнало в обществена норма и представлява задължителен елемент от празника. Пролетта явно не може да ни пробуди към промяна, затова чалгата взема тази роля, както е нужна коледна елха, за да отпразнуваме Рождество Христово…През целия път в главата ми звучаха всякакви ориенталски ритми.Честит празник…! А какъв ти празник, ако не купонясваш на него!Силен проблясък привлече вниманието ми след като завих по черния път. Оказа се, че това е Христовият кръст, издигащ се величествено от единия купол на малката църква. Бях стигнала до нея, а преди да се усетя, се озовах седнала на тротоара пред заключения двор.

И там, пред тази забравена църква, сама, далеч от шумотевицата, почувствах Възкресение Христово.Липсваха хилядите лица, които днес палеха свещ само, за да се скрият лицемерно от тъмнината на помислите си. Златният блясък на кметския часовник беше заменен от светлината, идваща от Христовия кръст. Този аксесоар със сигурност би струвал колкото завършека на 21 годишния проект, но не би могъл да купи на собственика си истинска вяра. Той самият едва ли подозираше това.Нямаше и викове, нито нервни граждани. Само две камбани, две очи. Бели стени и недовършен иконостас. И аз.

Мислите ми бяха прекъснати от силен звън. И отново…като песен!Но този път звънтенето не идваше от селските къщи. Мелодията летеше плавно из въздуха, внасяйки онази радост, която само звукът на камбаните може да предизвика -радостта от празника.Изпълнена с любов, отвърнах на черковния поздрав с „Христос Воскресе“. И църквата не беше вече самотна…

…Блажени онези, които, без да видят, са повярвали.

(Йоан 20:29)

#Великден #репортаж #вяра #религия #разказ #църква #социални #теми #празник #лицемерие #чалга