В какво вярва онзи, който не вярва?

„Може би искате да я сразите/ моята вяра/ във дните честити/ моята вяра,/че утре ще бъде живота по-хубав,/живота по-мъдър?“

(Никола Вапцаров)

Днес е Благовещение, християнски празник, ден в който е възвестено, че ще се роди Спасителят на човечеството – Иисус Христос. Вярващите в Бог отиват на църква, а останалите се радват на хубавия ден. Независимо от това дали са християни, или не, хората са обединени от празнично настроение. Вярата е хубаво усещане. В момента аз вярвам,че светът е малко по-хубав, тъй като се усмихва на пролетта, въпреки че още е зимно времето. Именно това според мен означава да вярваш – да си щастлив и очарован от това, което мислиш, че би трябвало да бъде, да е топло в сърцето ти, макар и небосвода да е мрачен, обсипан със замръзнали сърца, вместо с блещукащи очи.

Местим часовниковата стрелка с един час напред, а започва кампанията за пролетно почистване. Пристъпяме бавно, но вярвам, че сме с една крачка напред към опазването на Земята. Спасяваме щъркели и помагаме на изоставени животни. Пирин се издига величествено, прикрепян от масата българи, които протестират в полза на зеленината му. Нека за момент оставим спора дали всички тези дела са политически, дали са неуместни или глупави. Какво виждате вие? Аз виждам вяра, защото вярата е обединение. Вие може да не сте религиозни, да не вярвате в доброто или в различни идеологии. Но вярвам ли аз, то значи да вярвам в теб, то значи да вярвам във всички. Моята вяра– това сме ние, хората на утрешния ден, хората, които искат да живеят. Вярвам в борбата за красота, за честност и любов, която ни обединява.

Не е ли по-чиста моята вяра от тази на политическите християни, които заспиват с Библията, а на сутринта вършат незаконни сделки и лъжат обществото? Не е ли по-свято да цениш истината, отколкото да се подиграваш с хиляди жертви, носейки символа на църквата?

Вярата – тя преди всичко е чистота и отдаденост. Днес ѝ приписваме своите грешки, за да се оправдаем. Терористични действия се свързват с религията, като се изтъква вярата в Бог, а колко е кървава тази вяра, когато вярваме със сърца, напоени с омраза! Отрова... После опиянение. Отломки от невинни и изпепелени души, които търсят опора. Няма лек, няма надежда. Останала е само вяра.

Навярно всички сме били онзи, който не вярва. Срещали сте го, нали? Той живее някъде близо до нас, а понякога ни идва на гости, за да ни каже „ В България няма бъдеще.“ или „Откажи се. Животът ти е безсмислен.“. Насред тези мисли обаче ни успокоява любим глас, който ни шепне „ето на:/ ще ви нахраня със вера“.

Поглеждате тогава през прозореца – навън още е студено, а хората са се събрали на площада. Безцветното време е украсено от пъстри хора. Ако не вярвате, оставете пердето мъгла да пази очите ви. Би било обаче трудно да попречите на светлия лъч усмивка, изпратен от един възрастен господин, да проникне в мрачната стая. На бастуна си той подпира безкрайното добро, а до него младо момче му помага с багажа, а после заедно отиват към църквата.

Какъв студен ден, а всъщност колко топъл празник! Една усмивка, изпълнена с живот - достатъчна да повярваш в хората и света отново. Днес ни липсва точно тази вяра – „в доброто и в човека“, ледени снежинки са украсили вълшебния прозорец, от който наблюдаваме света. Повярваме ли, заедно бихме могли да нарисуваме една по-красива гледка отвън, да стопим ледената украса и да се огледаме в огледалото на мечтите, защото „може,по-иначе може…“.