Агресията срещу журналистите (есе за Георги Марков)

Днес светът е мрачен, въздухът е изпълнен с лъжи, а от време на време проблясва светкавица, сякаш за да ни напомни нещо за момент. Може би някоя истина… Нощта обаче е разперила черното си було над реалността и на нас ни е трудно да я открием. Журналистите ни също са се облекли в черно, в тон с мрака. И никой не смее да проговори, да наруши тишината и да разбуди тъмното царство. Казват, че журналистиката е като огледало на действителността, от което хората често се боят - не искат да се огледат в него. Но един човек посмя да се огледа. Огледалото отразяваше образа на Георги Марков.

Минали са 29 години от смъртта му, но аз често се сещам за него- когато ми липсва истината и нейната защита. Представям си го изправен пред суровата действителност, която той отразява огледално. Не го познавам лично, но той вероятно познава лично Свободата. Владее изкуството да говори истината, опитал е и от нейната отрова.

А днес съобщават, че сме на 113-то място по свобода на словото. Свикнали сме със заплахи и празни столове, поставили сме се под похлупак, или както Георги Марков е казал, „сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може“. Агресията е вникнала в ежедневието ни, безсилни сме пред нейните нападки и убийства.

Преди години писателят Георги Марков е бил един от нас, журналистите. Живял по времето на комунизма, той е бил непримирим с липсата на свобода. В знак на бунт е написал множество разкази, новели и пиеси, за да разкрие несправедливостта чрез силата на перото си. Тогава Агресията се намесва-творбите му са спрени. Единствената възможност на младия дисидент е била да напусне страната и да продължи пробуждането на народа чрез словото си. В Англия се ражда едно от неговите най-бележити произведения – „Задочни репортажи за България“, което той излъчва по радио „Свободна Европа“ като единствена връзка с родината. От едната линия се чува гласът на промяната, а от другата – Агресията, която често прекъсва разговора. В своя сборник от есета Георги Марков рисува страшната картина на отношения между държава и народ, картина на развращаване и на купуване на умове и съвести, на власт, която унижощава мислещите и способните, която е образец на корупцията и душевния упадък на спрялото време. Смелостта на българския публицист се съдържа именно в истинните думи, които разкриват празното пространство между тухлите на зазиданата от измами държава. За да не се срути, тя е трябвало да унижощи противника си. На 7-ми септември 1978г. в Лондон е инсцениран уличен инцидент, при който писателят е прострелян с миниатюрна отровна сачма. Четири дни след злополуката дисидентът умира. Британски съдебно-медицински лекар определя смъртта му като „убийство с използване на отровата рицин“. След 1989-а година се водят разследвания срещу мистериозното нападение. Българският журналист Христо Христов доказва за пряко замесени агенти от Държавна сигурност, на които им е поръчано убийството. Следственото дело обаче е прекратено през 2013г. поради липса на давност. Така за нас остават неизвестни извършителите. Убедени сме само във факта, че държавата е разядена от агресия, в която тоталитарният режим вижда единствен изход. Днес комунистическият режим е свален, липсват гръмките лозунги на времето, описано от Георги Марков. Останал е само гръмкият отпечатък на 45 години цензура и всеобщото мислене, че свободата е само илюзия в главите на Алековите „ветрогонци“. Съвременното общество още не е узряло, за да разбере жертвата на публициста.Затова и журналистите не са свободни, а Агресията обитава мрачната ни страна. Гореизброеното ми дава повод да се обърна към моя вечен съвременник, Георги Марков, чието отражение отдавна е избледняло от счупеното огледало, и да отговоря на реторичния му въпрос – „Кой ще я пази свободата?“ Ние ще пазим свободата, защото ти я съхрани. Въпреки агресията, използвана срещу теб, ти бе разбран и чут от онези, които искат да усетят отровния вкус на истината. Ти бе убит, но ще бъдеш запазен от гражданите и журналистите, които ще осветят пътя към свободата и ще се изправят срещу Агресията, държаща ги в плен от години. Свободата ще прелее от думи (ама не от познатите „дрипи от думи“) в действия. Днес, когато часът на равносметката изисква преоценка, в огледалото ни се вижда твоя образ, който става наша съдба, настояще и съвест.