"Откъде идвам аз и откъде идва светът, в който живея и от който живея?..."

„От къде идвам аз и от къде идва светът, в който живея и от който живея? На къде отивам аз и на къде отива всичко, което ме заобикаля? Какво означава това? Това са въпросите, които си задава човек, щом се освободи от затъпяващата необходимост на материалните нужди…“

-Мигел де Унамуно

Има твърде много митове и теории за създаването на света – аз обаче няма да разсъждавам върху тях. Моят свят е друг – светът на човека, изградил в себе си своята личност и нагласа към външното – това, което го заобикаля. Точно човекът иска да притежава света, да го покори, да го съхрани в себе си, докато светът му се противопоставя.. Човек иска да знае, да живее, да даде своята личност на света, докато светът иска да го обезличи. Светът наранява човека – кара го да страда, да се чувства раздвоен между разум и утеха, да преживява хиляди разочарования, докато най-накрая не изгасне и последният лъч на живот. А животът ни представлява едно безкрайно намерение, което се състои от дребни, досадни, временни намерения. Идваме еднакво голи, гладни и безпомощни на този свят. Растем еднакво устремени към онова примамливо неизвестно, което после ще се превърне в тъжни спомени.Нас впоследствие ни разделя само начинът, по който се труд. Защото всеки възприема света по различен начин- някои търсят богатството отвън, други търсят богатството във себе си. Може да сме имали богат душевен свят, но в мига, в който животът ни подтикне да правим неща, които не са ни присърце, започваме да мислим на него като на зъл демон. Единственото, което ни радва са парите, а интересите и любимите ни книги лежат забравени на някой шкаф. Така светът ни обезличава – ставаме от мнозинството, което е избрало да служи на парите и материалното, вместо на себе си.Ако се вслушаме в думите на Сократ : „На света има тъй много неща, които не са ми нужни.“ И успеем да отделим важните за нас неща от неизбежните, то ние сме с една крачка напред към възвишението.Смъртта е неизбежна, тя ни застига рано или късно, а докато сме живи сме осъдени да страдаме. Понякога се питаме от къде идваме и какво правим тук, заобиколени от хиляди мрачни и непознати лица, дърпащи ни към сянката на живота. Но това има ли значение? Ние съществуваме тук и сега, а казаното от Елисавета Багряна е пример за точен отговор:“аз съм/само щерка твоя вярна,/моя кръвна майчице-земя.“ . Човекът е сам създател .Променяйки себе си, усъвършенствайки се, той може да повлияе на обществото, а оттам – и на целия свят. Страданието е пътят към възвисяването – тази идея е скрита в поемата „Cis moll” от Пенчо Славейков. От тази гледна точка страданието не е проклятие, а е дар от съдбата, то не води към смъртта, а разкрива истинската същност на живота. Изпиталият дълбоко страдание прозира най-важните истини в човешкото битие, достига и до така необходимото самопознание и превъзмогва миговете на слабост. Артур Шопенхауер заявява в един от своите афоризми, че участта на личността, която живее във висшите сфери на духа, е да се докосва непрекъснато до болката, скръбта: „Колкото по-извисен е човек, толкова повече страда“. Звучи парадоксално, но нещастието може да ни направи щастливи, ако в кризисен момент останем верни на себе си и докажем, че не е сломена волята ни. В романа на Фьодор Михайлович Достоевски „Братя Карамазови“ старецът Зосима се обръща към Альоша Карамазов с думите: „Много нещастия ще ти донесе животът, но тъкмо с тях ще бъдеш щастлив“. Неслучайно и животът ни е наситен с всякакви моменти, но без тези на страданието човек не би бил усетил промяната, не би бил преодолял болките си. На нас рядко обаче ни се случва да бъдем разбрани от другите, а от там и от света.Често се чудя как истината за един представлява лъжа в очите на останалите. А дали е защото някой човек е извървял пътя на страданието и по-рано е достигнал до мъдростта, усъвършенствайки се, докато друг, блуждаещ още по пътя на живота си, се задоволява с лъжата? Тук стигаме до въпроса „Кой страда повече ?“ В днешния свят сме свикнали да мислим, че материалното носи щастие – за много хора луксът и парите представляват цел в живота, на която после стават роби. Необходимостта от материалното неслучайно е определена от философа Унамуно като „затъпяваща“ – тя пречи на човека да се развива, да се извисява… Външният свят е пълен с хора, затъпили нуждата от любов и красота, обсебени от материалното. Затова и светът е заприличал на един тъмен облак, носещ сянката си и закриващ светлината у хората. Невъзможността на човека-творец да върви по пътя на света идва оттам, че той не би се причислил към масата на безличните, а иска да даде на света от себе си, затова те и трябва да са в хармония. Ние отиваме към пътя на страданието, възвишението, любовта, музиката и красотата

докато светът се развива откъм техника и наука, забравил хората, които работят за него. Пътят на света и хората е различен, затова и докато не се слеем с хармонията в природата, няма да разберем истинския,външен свят. Развитието би могло да се дължи от приноса на твореца – от изкуството, от литературата, от актьорската игра ,музиката, от всичко,което човек прави за себе си, но едновременно с това и за света. Ако ние сме свикнали да се прибираме изморени от работа, вглъбили се в проблемите от днешния ден, ще забравим себе си и изкуството да бъдеш човек – защото никога няма да продължим своя път към усъвършенстване. Защото веднъж забравим ли да следваме пътя си към развитие, цял живот ще сме неудовлетворени. А човек забравил себе си е забравил и за какво живеее. Ние първо трябва да открием себе си, а после да търсим ведростта на живота и дълбоко да вдъхнем от нея, за да ни останат мили, красиви и достойни светове. За нас е важно да има накъде в себе си да пътуваме –защото на там отивам аз и всички хора, посветили се на себе си- защото открили мястото си в света, нас няма да ни плаши вече дори и смъртта.

Човек би се преродил, ако се освободи от материалните си нужди. Това наподобява на художник, нямал възможността да рисува досега, но най-накрая откриващ бяло платно. А бялото платно представлява нашия празен свят – взели боичките в ръка, ние сами може да очертаем контурите на щастието си.